Грешни души

Това е първото нещо, което пиша и се надявам да ви хареса.


Пролог

Знаеш ли какво? Онзи, който е казал, че времето лекува всички рани е идиот...
Изминаха 173 год., от както всичко се срути над главата ми показвайки ми, че живота не е съвършен, че щастливия край съществува само в приказките, а в реалността не е нищо повече от един блян, за да има в какво да вярват глупаците. Истинският живот е жесток отнема ти всичко, на което държиш без да се замисля какво ще ти причини и продължава напред все едно нищо не е станало, за да мачка тези след теб .. Трябваха ми почти 2 века, за да го открия и сега съм тук да отмъстя за разбитите ми мечти, за съсипания ми живот, за нейния живот...

Глава първа
Началото на края

Ноща се спусна над града в целия си блясък само преди няколко часа. Буреностните облаци закриваха звездите с черното си було. Мълнии от време на време проблясваха в нощното небе, осветявайки го. Гръмотевици озвучаваха околноста със страшния си тътен, спирайки всеки, който пожелае да излезе в петъчната нощ. Вятъра брулеше пожълтелите листата на дърветата, въртеше ги в различни посоки, подчинявайки ги на волята си. Щеше да се развилнее една от най-силните бури, който градът беше виждал от двайсет години насам. По улици на Лондон все още можеха да се видят закъснелите минувачи, които бързаха да се приберат в домовете си, преди бурята да ги е застигнала...
Там по една от малкото не добре осветен улици проблясваха фаровете на кола, движеща се бавно между посивелите сгради, двигателя под предния капак мъркаше тихо, успокояващо, когато внезапно замлъкна. Фаровете на колата изгаснаха и вратата се отвори. Отвътре излезе жена, млада на не повече от 25 и много красива. Дори в тъмната можеше да се различи перфектният й силует. Беше слаба, висока, по облеклото й можеше да се познае, че не живее в този квартал, дългата й кестенява коса бе стегната в изящен, също като самата нея, кок. Тя затвори вратата на Мерцедеса и пое надолу по улицата. Чаткащият звук предизвикан от токчетата на черните й обувки беше най-подходящият фон на цялата тази мъртвешка атмосфера. На около нямаше жива душа нещо, което я успокой не искаше друг да знае за посещенията й в тази част на града. Ако тайната й се разкриеше, това щеше да й струва повече, от колкото би понесла да загуби. Но не бе изминала и две пресечки, когато чу нечий стъпки зад гърбът си. Спря за момент и обърна глава по посока на шума. На не повече от двайсет крачки стоеше тъмна фигура. Беше мъж, сравнително млад, бе облечен с дънки и черен анорак, личеше си, че има перфектна фигура. Дори от мястото, на което стоеше, тя можеше да усети первезният поглед, който плъзгаше по тялото й, можеше да се досети за мислите, минаващи през елементарната му глава, да усети желанията му, който бушуваха в тялото му и това я отврати, повече от когато и да било друг път. Въпреки че години бе живяла, задоволявайки плътските удоволствия на такива, като него, вече не беше такава, сега беше друга, беше различна. Сега бе дама, дама от вишето общество. Мъжът започна бавно да се приближава, което я накара да се съвземе от шока, в който бе изпаднала. Обърна се и тръгна отново, този път по-бързо от първоначалното си темпо. В отчаяните си опити да се измъкне от преследвача си, тя сви в първата пресечка, където имаше една малка уличка. Но момичето не познаваше тази част от града, въпреки че почти цяла година идваше тук почти всеки ден, нямаше как да знае, че улицата е без изход. Тя моментално тръгна по пътя, от който бе дошла, но мъжът вече бе застанал до единственият й шанс за бягство, блокирайки го. Той се обърна и я видя. Гледката пред нея я стъписа за втори път тази вечер, от години не бе изпитвала страх, но тази нощ бе различно. Сърцето й биеше до пръсване, дишането й беше учестено, краката й едва я държаха, а ръцете й трепереха по-силно, от когато и да било. Тя вдиша и издиша няколко пъти, искаше да се успокой не желаеше да покаже такава слабост пред някой непознат. Пред някой като него. Момичето вдигна главата си, впери поглед в лицето му и уверено тръгна напред. Вече бе на сантиметри от него и в нея си поправи път надеждата, че ще я остави да си тръгне просто така, но не знаеше колко фалшива бе тази илюзия. В момента, в който телата им се изравниха силната му ръка обгърна шията й и я блъсна в близката стена, като за миг не я изпусна от здравата си хватка. Изстена от мигновената болката, която й причини удара в студената стената. Тази нейна реакция го накара да извие устните си в самодоволна усмивка. На метри от тях имаше лампа, която осветяваше тази част от улицата. Мъжът свали качулката от главата си с една ръка, докато с другата още стискаше вратът й и тя видя лицето му, светлината и позволиха да съзре римският нос, плътните розови устни, идеално правите снежно бели зъби и добре оформените вежди. Косата му бе разпръсната във всички посоки и не можеше да отрече, че той сигурно е един от най-красивите мъже, които бе виждала през живота си, а тя бе виждала наистина много мъже, но едва ли сега беше времето, когато тя трябваше да оценя това. Най-голямо впечатление в него й направиха очите му. Бяха тъмни, кафеви или по-точно катранено черни. В тях тя видя похотливия блясък, видя всичко, което желаеше да й направи, видя страстта, която кипеше в него, но видя и яростт му. Бе сигурна, че гневът в този човек би могъл да унищожава светове, само веднъж да бъде освободен от оковите, в които той явно го държеше, за сега.
-Я, виж ти! Какво прави жена като теб на подобно място?-гласът му бе тих, спокоен и зловещ.
-Не мисля, че това ви влиза в работата!-страхът й си беше отишъл и това й позволи да му отвърне остро. Тя се изненада колко спокойно звучеше гласът й, защото отвътре цялата гореше от яд, заради грешката, която бе допуснала. Лудост бе да идва на това място по това време и да мисли, че нищо нямаше да й се случи. Каква глупачка бе? Реакцията й искренно го развеселяваше? Усмивката му стана още по-широка, махна ръката си от вратът й и я постави, така че да е свободна, но не и да може да избяга.
-Така ли?-насмешката в тона му я разяри още повече. Можеше да усети как кръвта й ври под кожата. Той пусна погледа си да шари по тялото й, с другата си ръка проследи извивките му от шията, през гръбнака й, мина по ханша й и се спусна надолу по бедрото й. Спря се на гънката под коляното й повдигна кракът й и го обви около кръста си. Ръката му започна да се приплъзгва нагоре по бедрото й, повдигайки черната сатенена рокля, с която беше.
-Позабавлява се, сега е време да я пуснеш!-нежен като коприна глас, долетя до тях, силен и заплашителен. Той я пусна на земята все още препречвайки пътя й за бягство. Обърна се към натрапника прекъснал плановете му и отвърна също толкова студено.
-Не мисля, че това ти влиза в работата! Защо по-добре не си вървиш, за да не пострадаш?-каза изкарвайки нож от дънките си, чието острие насочи към него. При видът му жената зад гърбът му ахна от изненада и отсъпи крачка назад. Тя не предполагаше, че този е въоръжен, когато силен звук от удар я изкара от магията на мислите й. Тя се обърна по посоката, от която дойде шумът и видя мъжът, който до преди секунди бе пред нея и насочваше нож към новодошлия, сега беше на десет метра от тях. Лежеше на земята, придържайки кракът си и беше изкривил красивото си лице в гримаса на агония. На неговото място до нея бе застанал спасителят й с ужасяваща маска на лицето си-кучешките му зъби бяха по-дълги и вените на лицето му бяха изпъкнали, а цветът му вече не беше снежно бял, а нещо между тъмно синьо и сиво. Тя изкрещя силно и хукна да бяга.